Да си свободен означава: Да вършиш онова, което обичаш ♥ Рудолф ЩАЙНЕР
(Рудолф Щайнер,1905 г.)
Човекът в обществения ред: Индивидуалност и общност
12-та лекция (откъс), Оксфорд, 29 Август 1922 г.
В началото на 90-те години аз се пробвах да показва в моята книга „ Философия на свободата ”, която е преведена на британски, подобен облик на индивида, който е извлечен не от неговата глава, а от неговото подсъзнание. По-рано индивидът беше зависещ на избрани условия и връзки, които определяха неговото мислене, неговото държание. Погледнете един представител на Средновековието: той надалеч не е човек в днешния смисъл на думата, а по-скоро принадлежи на несъмнено съсловие, на избрана прослойка. Той още не е човек, макар че примерно може да е християнин, аристократ, гражданин. Всичко, което той мисли, е белязано от благородниците, свещениците, владетелите. Едва в хода на последните епохи той съумя да се освободи от тези зависимости. В предходните столетия, когато ставаше дума за това индивидът обществено да се включи в човешката общественост, въпросът гласеше: Какво е „ положително ” от позиция на свещениците? Как да се отнасяш към другите хора в качеството си на духовник? Как да се отнасяш към другите хора в качеството си на жител? Как да се отнасяш към другите в качеството си на аристократ?
– Днес въпросът гласи: Как да се отнася индивидът към другите хора, в случай че той изцяло осъзнава своето човешко достолепие и своите човешки права?
Обаче с цел да си отговори на този въпрос, индивидът би трябвало да открие нещо вътре в себе си. Той би трябвало да открие вътре в себе си тези подтици, които по-рано му се даваха от страна на свещениците, благородниците и така нататък И той не може да ги открие в своето тяло, той би трябвало да ги открие в Духа, който е, така да се каже, отпечатан в душата му. Ето за какво в моята „ Философия на свободата ” аз приказвам за „ нравствения подтик ”, който в същото време се явява като най-дълбокия обществен подтик, онази морално-импулсираща мощ в индивида, която назовавам “морална вътрешен глас ”. Вътре в индивида би трябвало да се появи нещо, което в съответния случай от живота да му каже: Ето, в този момент ти би трябвало да постъпиш по този метод!
Виждате ли, тук всичко опира до човешката характерност. Сега би трябвало да се обърнем към обособения човек, към човешката характерност и да предположим: В това сърце, в тази душа живеят морални предчувствия. И цялото образование се свежда таман до това тези морални предчувствия да бъдат пробудени, така че всеки човек да почувствува: Аз не произхождам само от тази Земя, аз не съм единствено артикул на физическата приемственост, а съм слязъл на Земята от духовните светове и имам нещо общо с нея точно като самостоятелно човешко създание.
Човекът би трябвало да знае какво тъкмо следва да прави във всяка съответна обстановка и това той би трябвало да открие вътре в себе си. Душата е тази, която би трябвало да му го каже. Неясният глас на съвестта би трябвало да прерастне в самостоятелна морална вътрешен глас. А това значи: Да градиш единствено върху това, което откриваш вътре в себе си.
Мнозина се усещат наранени от сходно изказване, тъй като считат, че в този случай всички морални и обществени импулси остават подвластни от произвола на обособената персона. Но това не е по този начин, чисто и просто нещата се слагат върху онази основа, върху която може да съществува общественият живот, а точно върху основата на доверието и да извоюваме това доверие е една от огромните задания в живота. Малките задания – ние сме наясно с тях. Ако да вземем за пример в този момент аз изляза на открито и срещна господин К., ще изпитам едно неумишлено доверие, че той – вървейки по своя път – няма да ме убие; аз се управлявам от това доверие и ние се разминаваме умерено. Така постъпваме в дребните елементи от живота. Това са неща, които – в случай че бъдат разбрани от свободния човек – могат да бъдат приложени във всички области на живота. Но таман доверието би трябвало да дефинира връзките сред един човек и различен човек. И в това доверие – каква златна дума – във възпитанието към доверие, във вярата към обособения човек, а не във вярата, ориентирана към нацията или към човечеството, във възпитанието да вярваш в обособения човек се съдържат същинските импулси за обществения живот; тъй като пътят от човешкия субект към обществото минава само през това доверие.
Втората основа, с изключение на доверието, е следната: В случай че няма някой, който ни принуждава да вършим това или това, ние сме длъжни да намерим подтиците вътре в себе си. Също и подтиците, засягащи възприятията и душата: тях ние също би трябвало да търсим вътре в себе си.
Какво значи това? Ако по-рано, примерно, съм бил духовник, аз съм бил наясно какво е моето място в обществения живот. Не е имало потребност да ревизирам в някаква книга, тъй като съм знаел: В тази обстановка аз би трябвало да постъпя по този метод! Обличайки свещеническите одежди, аз съм знаел доста тъкмо отговорностите, които те ми постановат. Държейки в ръката си благородническата шпага, аз съм бил наясно, че таман благородството дефинира моето държание. Навсякъде в обществения живот аз съм бил насочван от външни фактори.
И тук ние стигаме до въпроса: Какъв сетивен подтик би трябвало да съдържа това, което съставлява общественото деяние, откакто то към този момент не се дефинира от добродетелите на свещеници, благородници, жители, както и от добродетелите на четвъртото съсловие?
Можем да кажем единствено следното: Към това, което вършим, що се отнася до другите хора, дано да реализираме такова доверие, каквото изпитваме към човек, който обичаме. Да си свободен значи: Да вършиш това, което обичаш.
„ Доверие ” – това е една златна дума, която отсега нататък ще дефинира обществения живот. Другата златна дума – това е любовта към това, което вършиш. И отсега нататък „ положителни ” в обществен смисъл ще са тези дейности, които човек прави, в случай че е движен от общочовешка обич.
…Макар и индивидът да се чувствува като характерност, това не изключва обстоятелството, че той е обвързван с цялото човечество. В общочовешкото развиване никой няма правото да бъде характерност, без в това време да се чувствува като част от цялото човечество. Ето какъв е, бих споделил, главният звук, който би трябвало да се носи от всяка една философия на свободата, която включва индивида по напълно различен метод в обществения ред. Сега въпросите стават напълно други.
Какви бяха въпросите – прочее те бяха сложени от по-висшите класи – в обществената област през последните епохи и какво научиха от тях милионите пролетарии? Защо през днешния ден милиони служащи са комплицирани от толкоз доста и разнообразни възгледи? Защото служащите одобриха неправилните учения от по-висшите съсловия; тези учения не бяха измислени от пролетариите.
Хората споделяха: Човекът е артикул на отношенията; каквито са обществените връзки в близост, такива са и хората. Други споделяха: Социалните връзки са такива, каквито ги вършат хората. Всички тези учения са почти толкоз умни, колкото интелигентен е и въпросът: Е ли физическият човек артикул на своята глава или е артикул на своя корем? Физическият човек не е артикул нито на своята глава, нито на своя корем, а е артикул на непрекъснатото взаимоотношение сред главата и стомаха. Те постоянно би трябвало да си взаимодействуват. И в случай че се задълбочим в човешкия организъм, ние даже ще установим, че стомахът е основан от главата, тъй като в ембрионалния живот първо поражда главата и едвам по-късно поражда стомаха. Тъй че не трябва да задаваме въпроса: Външната среда, външните връзки ли са повода, с цел да бъдат хората такива или онакива? Или хората са тези, които вършат аргументите? Ние би трябвало да сме наясно, че всяка причина и всяко разследване непрестанно си взаимодействуват, така че на първо място следва да попитаме: Какво би трябвало да се направи, с цел да имат хората вярно мислене по отношение на обществения живот?
Що се отнася до външния на практика живот, хората декларират: Първо идва това, след това идва другото. Но в света не може да се напредва по този метод. Може да се напредва единствено в случай че, така да се каже, хората мислят „ в кръг ”. Обаче тук множеството хора възразяват: Но в този случай в главата ще се завърти някакъв воденичен камък. Ние не можем по този начин! И въпреки всичко би трябвало да се мисли „ в кръг ”: когато преглеждаме външните връзки, виждаме, че те са направени от индивида, обаче и те на собствен ред дефинират човека; или когато преглеждаме човешките дейности, виждаме че те дефинират външните връзки, само че и външните връзки незабавно се отразяват върху човешките дейности.
И така, в случай че желаеме да имаме цялостната реалност, ние непрестанно би трябвало да танцуваме с нашите мисли в едната или другата посока. А тъкмо това хората не желаят. Ако решат да подхващат нещо, те на първо място желаят да имат ясна стратегия: Първо, второ, трето и чак до дванадесето, и дванадесетото е последното, а първото е първо! Обаче в такава стратегия липсва животът. Защото всяка стратегия би трябвало да е годна и в противоположен ред, така че да се стартира с точка дванадесета и да се приключи с точка първа. Както всичко в живота се движи в кръг, така би трябвало да бъде и в обществения живот.
Избрано от: „ Духовно-душевните градивни сили на възпитателното изкуство “, Рудолф Щайнер, превод от немски: доктор Теменуга Станева-Кьопке, Антропософско издателство „ Даскалов “, 2007 г.
Снимка: Рудолф Щайнер, към 1905 година, bg.wikipedia.org
